И изведнъж стана тихо, оглушително тихо. Времето сякаш забави своя ход, или направо спря, вчера, днес и необещаното утре се примесиха в хаос, безмълвен хаос. Тихо е. Заглъхна, първият звук, който някога съм чула – биещото сърце на мама! Мама – символът на безусловната любов, тази, която винаги ме е обичала просто, защото съм аз и ме има; пристана на детството, където и като възрастен човек можех да се почувствам пак дете, дори и само за час; другата страна на телефонен разговор, която винаги бе там, без значение от времето и повода; онези ръце, които прегръщат по начин, който не можеш да сбъркаш измежду хиляди други прегръдки; безгранично търпение и отстъпчивост; човекът, който винаги би избрал мен пред себе си….
Днес е 40-ти ден на тишина и някаква много странна опустялост. Все си мислех, че имам висок праг на търпимост към болката, но загубата на мама е болка от съвсем непознато до сега измерение и мисля, че само човек, който я е изпитал, би я разбрал. Аз вярвам в безсмъртността на душата, в прераждането и, че идваме тук, за да учим уроци. Знам, че някога пак ще се срещнем и ще споделим време заедно и в духовния свят, там където всичко е спокойно и светло и после тук, на земята. Знам, но от това не ми е по-леко, не още. Според психолозите скръбта преминава през пет етапа – отричане, гняв, пазарене, депресия и приемане. От месеци съм заседнала някъде между четвъртия и петия, усещам микс и от двете.. Знам, че трябва време, трябва много време.
Вярвам и че, траурът е в душата, а не в цвета на дрехите, както и че човек живее, докато друг го помни. А той споменът е нещо, което винаги и навсякъде носиш със себе си. Когато бях дете, мама правеше един сладкиш, който в нейния тъмно кафяв тефтер с рецепти бе кръстен „Негърче“. Щом зърнех тефтера на масата в кухнята знаех, че скоро ще заухае на нещо сладко. Не знам всички съставки, на онова негърче, но помня добре вкуса му как изглеждаше. Беше тъмно на цвят, с кокосови стърготини, масло, какао, и разбира се, захар и брашно. В онези мои детски години всичко беше със захар или с бяло брашно или и с двете. А днес, бягам от тях като дявол от тамян.
Друг ярък спомен от детството ми са малините. Имаше голям малинак в къщата, в която живеехме и много обичах да ги бера, а още повече да ги ям. Имах си своя система на бране – две в устата, една в купата. После когато, аз на свой ред станах мама, моето момиченце се оказа също голям фен на малини и баба й започна всяко лято да й прави най-хубавото малиново сладко и най-ароматният малинов сок 😊 Още имаме няколко бурканчета от него, грижливо етикирано с почерка й. Мисля, че ще ги запазя неотворени, просто за да задържа повече от нея у нас.
Та, тази рецепта, в моята книга с рецепти, ще се казва „Десерт Мама“. Защото визуално изглежда точно като сладкиша от моето детство, защото е с най-любимия плод на детенцето, което мен нарича Мама (и на детето вътре в мен) и защото това е моят начин да почета паметта на моята Мама, която много, много ми липсва.
Продуктите:
1 голямо яйце
45 гр. кокосови стърготини
1 голям добре узрял банан
10 гр. какао
2 с.л. овче кисело мляко
5 гр. бакпулвер
8-10 капки кокосова есенция
50 гр. шоколад Линд 90% какао
1 с.л. кокосово масло
Приготвяне:
В чопър се слагат начупения банан, яйцето, киселото мляко, какаото, есенцията, бакпулверът и кокосовите стърготини. Блендират се до хомогенна смес.
В тавичка с размери 20/10 см, застлана с хартия за печене се изсипва сместа. Пече се на 180 градуса за около 25 минути или докато клечката, с която се проверява, излиза суха. Охлажда се, както е с хартията, върху решетка.
Шоколадът и маслото се разтопяват на водна баня и с тази шоколадова смес се залива охладеният блат.
Прибира се в хладилник за няколко часа, докато стегне глазурата.
Декорира се с малини, листенца мента и кокосов чипс. Идеално се съчетава с валилов сладолед, макар аз да го пропуснах за снимката, защото през лятото е трудно да накарам сладолед да ми позира дълго 😊
Pingback: Великден и агнешки котлети - Защо не?!