Април 2026-а беше много емоционален.

Дъшеря ни навърши 14 на 04.04., а към същата дата и двамата с баща ѝ бяхме на по 44. Толкова много четворки заслужаваха специално честване. И ние го направихме.

8 дни. 6 италиански града. 1 държава-джудже.

Римини – Имола – Болоня – Модена – Маранело – Флоренция – Сан Марино.

Едно пътуване, в което имаше от всичко – море, история, храна, автомобили, Формула 1, много ходене, много смях и спомени, които ще останат завинаги.

Кацнахме в Римини с втория полет на Wizz Air до тази дестинация – точно на католическия Великден. Римини беше „старт-финалната“ права на пътешествието. 🙂

Римини е в италианския регион Емилия-Романя, на брега на Адриатическо море. По мое мнение е симпатично крайбрежно градче-курорт, което спокойно може да бъде разгледано пеша за ден.

Има огромна, много широка плажна ивица с копринено фин пясък, приятна централна улица, огромен парк и стотици велосипедисти. Сред популярните забележителности са Арката на император Август, мостът на Тиберий (построен преди повече от 2000 години), фонтанът „Шишка“, площад „Кавур“, площад „Тримата мъченици“, часовниковата кула, паркът „Италия в миниатюра“ и др.

Но ние не бяхме дошли за Римини.

Бяхме дошли за Ferrari.

Имола – там, където асфалтът помни

Само на около час с влак от Римини е Имола – малък град, който има огромно място в сърцето на всеки почитател на моторните спортове. Там е пистата „Енцо и Дино Ферари“, която до скоро беше част от календара на Формула 1.

Пистата е дълга почти 5 километра и има 17 завоя. Всеки месец – или почти всеки – има ден-два, в които трасето е отворено за пешеходни обиколки или такива с велосипеди и тротинетки. И тогава всеки ентусиаст може просто да влезе, да се разходи по трасето, да усети денивелацията, жегата от нагретия асфалт, да подиша онзи особен „въздух на пилотите“.

Минахме по цялата писта за около час и половина – спокойно ходене, с много спирки за хидратация в един прекрасно горещ ден за началото на април.

Но най-емоционалното място беше завой №3 – Тамбурело.

Там, на 1 май 1994 г., бразилската легенда на моторспорта Аертон Сена губи контрол над болида си и се забива в бетонната стена. Фатално. Един млад, невероятно талантлив пилот и безкрайно добър човек приключва земния си път. Но някои хора просто не си тръгват напълно. Те остават завинаги в сърцата на другите.

В самия завой, над бетонната стена, има плакат на Сена. А точно срещу него, в градския парк, е издигнат изключително въздействащ мемориал.

Сена е седнал в приведена стойка. Тъжен. И гледа към Тамбурело.

Усещането на това място трудно се описва. Тихо е. Светло е. Въздухът сякаш лепне и се преглъща трудно.

Фенове от целия свят са оставяли и продължават да оставят там свои лични реликви в памет на пилота. Когато преди време гледах документален филм за него, плаках. Там, пред мемориала, сълзите отново стигнаха до ръба на клепачите. Не ги пуснах. Но беше трудно.

Тинейджърът си събра няколко камъчета от чакъла на Тамбурело. Днес те са грижливо подредени в малка стъкленица в стаята ѝ. Понякога най-ценният сувенир от едно пътуване не е купен от магазин.

Има още нещо, което прави Имола специална за нас. Само след няколко дни нашата мотоспорт звезда и настоящ пилот от Формула 2 – Никола Цолов ще  направи на пистата необходимите обиколки за  получаване на лиценз за участие в състезания от Формула 1.

Сан Марино – малка държава, големи гледки

Сан Марино е една от най-малките държави в света. Обградена е изцяло от Италия, с площ от едва 61 кв. км.

А освен всичко друго, е и административен дом на Андреа Кими Антонели – младият пилот на Mercedes, който сякаш преформатира разбиранията ни за възраст, устойчивост и възможности, когато нещо се прави със страст.

Сан Марино е лесно достъпна от Римини с автобус – пътуването е около час.

За толкова малка територия държавата има впечатляваща архитектура и повече от десет музея, сред които Музеят на изтезанията, Музеят на вампирите и други подобни.

Националният спорт е стрелбата с арбалет, използват евро, макар да не са част от Европейския съюз, и винаги имат по двама президенти едновременно.

Основната забележителност са трите кули. А гледките от тях са наистина внушителни.

Имам едно практично предупреждение към дамите: трите кули не са особено рокля/пола/много къси панталони friendly. 🙂

Във всяка има изкачване и слизане по стръмни дървени или метални стълби,  и доста туристи. Така че посетителките с пола неизбежно могат да се окажат част от атракционната гледка.

Болоня – градът на портиците

На следващия ден се трансферирахме с влак до Болоня.

Болоня е градът-рекордьор по портици и дом на най-стария университет в Европа.

В града има приблизително 40 километра портици – всеки със свой стил и архитектура. Те придават на Болоня онзи различен, леко загадъчен и много очарователен вид.

Портиците са се появили в процъфтяващия за града период между Средновековието и началото на XX век, когато разрастването на университета създало нужда от още места за настаняване на студентите. За да не се стесняват улиците с допълнителни постройки, местната управа взела решение да бъдат изградени портици – достатъчно високи, за да не пречат на конете и каретите, и същевременно позволяващи строителство над тях.

Най-дългият портик – не само в Болоня, но и в света – е близо 4 километра. И ето я пак четворката. 🙂

Състой се от 666 арки и води до върха на хълм, на около 300 метра над Болоня. Там се намира красивата римска базилика от XII век – Светилището на Мадоната ди Сан Лука.

Легендата е, че около XV век продължителен дъждовен период напълно унищожил реколтата. Когато иконата на Сан Лука била свалена от хълма в града, дъждът чудодейно спрял. Оттогава всяка година се провежда шествие, при което иконата се носи от базиликата до катедралата в центъра на града. А портикът е построен именно, за да я пази от дъжда.

В сърцето на Болоня е площад „Пиаца Маджоре“ и базиликата „Сан Петронио“, построена през 1390 г., но и до днес с недовършена фасада заради конфликт с Рим.

Само на няколко крачки е Palazzo dell’Archiginnasio – домът на най-стария все още функциониращ университет в Европа.

Модена – мястото, където мечтите стават реалност

Малкият град, родно място на Енцо Ферари, Лучано Павароти и Масимо Ботура.Три имена, които сами по себе си са синоними на страст, отдаденост, устрем и неуморимост. Ние бяхме там заради Ферари.

Енцо Ферари е роден в Модена и прекарва там целия си живот. Никога не е пътувал със самолет, не се е возил на асансьор, не е ходил на почивка. Но е бил влюбен във високите скорости и адреналина. Мечтател. Визионер. Създател на една от най-големите автомобилни империи.

Приписват му една фраза, която сякаш обобщава целия му живот:

„Ако можеш да мечтаеш за нещо, значи можеш да го постигнеш.“

И точно това усещане има в Музея на Ферари в Модена. Музеят е с акцент върху създателя на марката. Представлява родната къща на Енцо и гаражът към нея, към които е добавена нова футуристична сграда, напомняща капак на Ferrari от жълт алуминий.

В експозициите има ретро и съвременни автомобили, двигатели, документи, снимки и предмети, които разказват историята не само на една марка, а на човека зад нея.

А в съседното градче Маранело е фабриката на Ferrari, още по-голям музей, който разказва развитието на марката – от първите състезателни автомобили до най-новите модели и болиди, и легендарната тестова писта „Фиорано“.

Навсякъде из Маранело щъкат служители на фабриката – с работни гащеризони или баджове. Има нещо пленително в тази атмосфера. Там Ferrari не е просто експонат. Там Ferrari Живее и Диша.

„Фиорано“ е частната тестова писта на Ferrari, създадена за разработването и изпитването на болидите. Проектирана е така, че да включва голямо разнообразие от завои и да симулира условия от различни писти. През 2001 г. е инсталирана и напоителна система, която позволява да се симулира мокро трасе.

И тук беше апогеят на пролетното ни приключение.

По време на пътуването ни Формула 1 беше в непредвидена пауза заради военния конфликт в Залива. Две от състезанията бяха отменени и отборите се бяха върнали във фабриките си за допълнителна работа по автомобилите.

А в деня, в който бяхме в Маранело, Люис Хамилтън тренираше на „Фиорано“. И не просто тренираше. Правеше симулации на мокра писта.

Пистата се вижда от централния път. Оградата не е плътна – предполагам, умишлено.Някои от феновете бяха дошли със стълби, пакети с храна, транспаранти и знамена. Явно бяха подготвени за дълго чакане. Ние точно излизахме от музея и чухме далечното свистене на болида. Не се замислихме. Буквално спринтирахме до мястото, от което можеше да се наблюдава пистата. Бяхме само шепа хора и  това направи преживяването още по-специално. Беше като частна демонстрация на най-новия болид на Ferrari и то от седемкратен световен шампион. Гледахме и слушахме, онзи звук, заради който бяхме отишли там.

Флоренция – същият град, различно усещане

Последният „бокс“ в планираната програма беше Флоренция. За този прекрасен град вече имам отделен блог пост, но този път Флоренция беше различна. Защото я споделихме с детето. Десет години след първата ни среща с града ми се стори, че той е десет пъти по-пълен с туристи, но все така пленителен. Може би някои места не се променят. Променяме се ние. И когато се върнем при тях след години, виждаме не само града, а и човека, който сме били тогава.

В последния ден се върнахме в Римини, за да се качим на самолета за София. Прибрахме се късно на Великден. Тази година не боядисвах яйца. Не готвих агнешко. Не ядохме и козунаци. Може би Великден не винаги трябва да изглежда по един и същи начин. Понякога празникът е самолетен билет, път, звукът, детска усмивка, заради шека камъчета от легендарен завой. А понякога е просто да се прибереш вкъщи.

Това беше един от най-хубавите Великдени, които съм имала. И знам, че ще е винаги там. В сърцето.