За този град по програма  бяхме отредили точно 24 часа. Оказаха се напълно достатъчни.

Будапеща е град със собствен стил, забързан, динамичен. Град, в който хармонично се съчетават готическа и съвременна архитектура. Град, пропит с аромат на хмел и карамелизирана захар (и не рядко на мръсни чорапи).  🙂

По мое мнение Будапеща очарова и разочарова едновременно. Очарова ме с красивата си архитектура, креативността на населението и способността им с малко вложени средства да постигат впечатляващи екстериорни резултати и не на последно място, с вкусната „улична“ храна. Разочарова ме с това, че е мръсен, прашен и бедността е осезаема – по улиците се търкалят боклуци, голяма част от сградите се нуждаят от реставрация, хората са мрачни и угрижени, в облеклото им прозира екс социалистическа безвкусица, а бездомниците и просяците са буквално на всеки ъгъл. Дискомфорт ми донесе и унгарската валута – там официалната платежна единица е форинт, като 1 лев е 157.455866 форинта. На мен математиката никак не ми е силна страна и ми беше много трудо да се ориентирам с цените.

Пешеходната ни обиколка стартира от Площада на героите. В центъра на площада се издига мемориал със статуите на водачите на седемте племена, които основават Унгария, както и други важни фигури от историята на страната – крале и държавници.

До площада се стига с най-старата линия на будапещкото метро. Спирките са много колоритни – изцяло са облепени с малки бели фаянсови плочки, имат огромни и много стари дървени вградени гардероби, метро-вагончетата са клоустрофобично тесни и много ретро и като цяло усещането ми беше, че съм попаднала на снимачната площадка на някой от епизодите на „Хари Потър“ и това метро ще ме отведе право в „Хогуортс“. Не мога да пропусна да споделя и че самото качване и слизане в/от метрото си бяха различно изживяване, защото всичко се случва супер бързо. Влакчето спира, вратите се отворят и само броени секунди след това се затварят. Метрото (въпреки вехтостта си) се движи доста по-бързо от нашето и явно безопасното пътуване на пасажерите не е приоритет на шофьора, та трябва да имаш добра техника по „законтряне“ с крака.

Непосредствено зад площада се намира градският парк, в който имахме късмета да попаднем на нещо като фестивал на уличната храна. Слава Богу, че тъкмо се бях обилно нахранила, защото в противен случай опасността да умра от слюнкоудавяне беше осезаема. 🙂

Сред опияняващи аромати, в огромни (може би с диаметър над 2 метра) тави, къкреха разнообразни гозби, на дървени въглища цвърчаха мръвки, в казани се пържеха мекици, два пъти по-големи от човешка длан, имаше планини от бонбони и сладкиши и да не забравяме и прословутите унгарски козуначени коминчета.

Поемаме пеша по известния булевард „Андраши“, по който има разположени красиви сгради, множество магазини и кафенета и известната „Къща на терора“ – музей с експонати от диктаторските режими в Унгария.

Именно по булеварда видях и няколко броя от това причудливо съоръжение за групово пиене на бира, съчетано с придвижване посредством въртене на педали.

Будапеща е известна дестинация за ергенски партита, заради множеството места за плътски забавления (поне така съм чувала) и красивите унгарки (които аз така и не видях), но предвид многото групички младежи в превъзбудено настроение, съм склонна да вярвам, че градът оправдава репутацията си на място, където бирата и девойките са в изобилие и лесно достъпни.

Безспорно моят фаворит в Будапеща е Парламентът – величествена сграда в нео-готически стил, гордо извисила снага на брега на река Дунав. За красивата постройка са използвани 40 милиона тухли, половин милион плочи от мек варовик и 40 килограма злато. Има 365 кули, колкото са дните в годината и е украсена с 242 скулптури. Прелест!

На отсрещния бряг на реката е разположен Castle Hill. До там се стига посредством верижния мост Сечени, с построяването на който е било възможно свързването на двете части Буда и Пеща в един град – Будапеща.

Castle Hill е част от световното културно наследство на ЮНЕСКО и е достатъчно малък, за да се обиколи пеша за около 2 часа. За по-мързеливите има въжена линия, която стига направо до върха, а от там гледката е забележителна.

На върха са разположени Рибарският бастион, „Matthias church“, Замъкът „Буда“.

Рибарският бастион е тераса със седем кули, които символизират седемте маджарски племена. Името на бастиона идва от средновековието, когато там са се намирали рибарски квартал и рибарски пазар.

Според поверията църквата „Matthias“ е построена през 1015г. Най – артистичният елемент на фасадата е камбанарията й. Официалното име на църквата било Дева Мария, но след време била кръстена на на крал Матиас Корвис, който трансформирал южната кула на църквата. В нея били и двете сватби на краля. Любопитен факт е чудото на Дева Мария при обсадата на Буда. При мюсюлманската обсада била съборена една от стените на църквата. Зад нея била скрита скулптура на Дева Мария. След този случай Светицата се явила на мюсюлманите преди тяхната молитва. Вярата на гарнизона се сринала и те се оттеглили от града. Така Дева Мария спасила Буда и църквата.

Замъкът „Буда“ е бил използван за резиденция на унгарските крале. През годините е бил многократно разрушаван при военните конфликти и след това изграждан отново. Днес този исторически комплекс събира в себе си няколко музея – Музеят на модерното изкуство, Националната галерия и Дворцовият музей. 

В епилог – Будапеща е красив по своему, заслужава си да бъде разгледан, но просто не е от градовете, които са си извоювали място в сърцето ми.